Морето, Българинът и хайванът!

Имах честта да се родя и узрея в смутни времена, на най-красивото място на света и в най-противоречивата страна – България!

Роден съм във семейство, посветено на човеколюбието, природолюбието и възхитата от заобикалящият ме свят. Така започна и моето антропологическо пътешествие наречено „живот“ , в което и до днес, съм в търсенето на доброто -  и за хора и животни, въобще за съществата живи!

Може би точно географската ширина и дължина са виновни за погледът ми към света, но тази история е твърде дълга, а днес съм седнал да плача за морето, за детството си, за детството, което не мога да дам на децата си, и като епилог, да разправя една истинска история, която ще перефразирам  в опит да не загубя дългогодишни приятели.

„Морето“ за мен започна в първите ми съзнателни години, а по-точно късните седемдесе‘ години на миналия век. За мен морето винаги е било Южното черноморие, а всичко започна в Созопол, когато градът беше по-млък от днешния Ахтопол. Сутрин ходехме на даляна с алемана, после продавахме сафрид на връзка , на  чехкините и източно-германците. После бяхме на Приморско, където пясъкът е златен, а вълните - бели и красиви!

Пораснах. Тръгнах на морето сам, а по-точно без родители, но с приятели. Животът беше толкова красив, че ако днес умра, ще съм щастлив, защото помня…

Започна се с Градина, докато я взеха няк‘ви мутри, избягах на Каваци, после на Веселие, преди да го размажат, и до ден днешен се подвизавам ис остатъка от тая красота, между Созопол и Резово, от ранна пролет, до късна есен, че и през зимата, и се чудя – Как Господи, допуснахме да смажем Рая на земята! Дълбоко в мен обаче зная, че причината е българският егоизъм и нехайство , за душата на съседа и хайвана. И до днес не знам, как хора, които уважавам, не дават пет пари за своята прехрана и наследство, за душата на морето, рибата, делфина….

Дълбоко съм съсипан от едничкото чувство на българина, за собственост върху морето и света, за правото му да убива и мачка, и най-вече за доживотното му право да доминира и разполага с всичко дадено му от Господ.

Мога  да пиша просълзен със дни , да плача, да се тръшкам, но едва ли ще мога да променя нещо! Вярвам обаче, че мога, и затова до днес пътувам, виждам, помня, и сега ще пиша за да не се чувствам поредния сляп консуматор!

Историята, която ще разправя днес, ме разтресе дълбоко. И до днес се чудя              как едни хора не могат да разберат, че природата и животните са тук преди нас и по-вероятно ще бъдат тук след нас. Че не са длъжни да крепят жалкото ни съществуване. Аз знам, че природата не ни е длъжна и ще плащаме жестоко за нехайството си. С риск да ме разкрият, следва истинска история, която ще разправя както чух, все едно бях там…..

„ Беше ранна пролет. Тъкмо спряха да се точат пролетните мъгли, морето легна, и дойде пролетта. Разпънахме даляните и всяка сутрин, преди изгрев, се качвахме на алемана и потегляхме към мястото. Годината беше добра. Цацата се лееше със тонове, а разноцветната тайфа се плъзгаше по гладкото море с усмивка и страст. Денят беше специален – морето като огледало, слънцето току що изгряло, сякаш направено от огнена вода и се чуваше само звукът от тихо тракащия двигател на лодката, а тайфата, някак странно, пушеха тихо и се дивяха на неземната красота.

Наближихме даляна и когато чухме звука, всички се събудихме и разбрахме, че денят няма да е като другите. Още стигайки до мрежите, видяхме големият сив гръб, тъжно наклонен и някак безсилен в оградата на даляна. Животното издаваше тъжни звуци, но ние виждахме само дяволът , който къса мрежите и ни яде рибата. Влязохме с лодката в съоръжението. Вреше от риба, а триметровата афала лежеше настрана в сребърното си одеяло и тъжно чакаше съдбата си. Един от нас грабна лопатата и каза: „ Дай по-близо, да я прасна тая гад!“, но огромния делфин не трепна, гледаше ни и сякаш казваше :“Давай!“. Времената вече бяха други. Всички ние бяхме готови да отнемем живота на тъжния делфин, но знаехме, че ако някой ни види – изгаряме!

Решихме да извлачим животното, което сякаш се беше предало, извън съоръжението. Иван направи клуп и без особени усилия, го нахлузихме на огромната мускулеста опашка.  Отчаяният делфин не мръдна, а ние издърпахме опашката му над борда, така че главата на хайвана остана под водата, а той е като нас, и диша въздух и започна да се дави. Повлякахме го уж на вън, но знаехме, че искаме да го удавим и нарочно му държахме опашката над водата. Омалялото животно вяло се противопостави, и точно решихме, че краят е дошъл, когато изпод мрежите се надигна друга афала, която без да има страх от нас, подпря отдолу своя, и го издигна над водата. Дихателния отвор на заловения делфин жадно вдъхна глътка живот, а звукът, който издаде приятелят му беше окуражителен и радостен. Двете животни се размърдаха. Лодката се разклати, но въжето беше все още във ръцете ни,  опашката стърчеше, а приятелчето буташе братчето си над водата. Бяхме почти извън даляна, но някак не искахме да пуснем изедника на урожая ни. Иван  грабна лопатата и атакува помагача на нашия пленник. Още със първия удар уцели животното, но сякаш това само помогна на двата  делфина да скочат и сред казан от вряща вода, да избягат. Нашият еднотонен  пленник   с  въжето на опашката, до него - неговата любима. Виждахме ги още минута. Две щастливи перки на път за хоризонта…

Урожаят беше страшен… Среброто се лееше в мрежите. Взехме над тон сафрид и много цаца. Алеманът беше пълен и едвам се прибрахме с тоя товар. Но всички мълчахме. Нямаше радост. Не можехме да повярваме, че тия хайвани, могат да бъдат токова верни един на друг. Знаехме, че не можем да се похвалим със същото!‘

Историята е истинска. Морето ни е прекрасно. Има останала малка искра светлина на надежда за това, което децата ни ще наследят – морето ни и неговите обитатели. Аз съм благодарен на Господ, че  ме е дарил с чувството да го усещам и обичам. За тези, които не могат, само страдам!