Океан, острови, риби и други животни

Имах честта да се родя в залеза на соца, без социални медии и достъп до сдъвкана и синтезирана информация. Така получих шанса да пътувам на крилата на фантазията, подарени ми от книгите и техните автори и навлязох в пубертета като хоби зоолог, бивш пират, индианец апах и бях обиколил света за 80 дни. Навлязох в последното десетилетие на двадесети век с високо вдигнато чело, с любов към хората, животните и света. За съжаление, последвалите тридесет години, направиха всичко възможно да се превърна от филантроп в мизанроп и да загубя вяра в бъдещето на най-красивото нещо на света – планетата земя и нейните обитатели.

Днес отново имам онези крила, които ми порастваха, когато четях любимите си автори. Седя си обратно вкъщи, след прекрасно и истинско пътешествие, за което дори не бях мечтал и се опитвам да напиша тия няколко реда, защото искам да крещя и да разправя! Искам да споделя, защото от дете знам, че несподеленото удоволствие не е удоволствие!

Беше сряда, когато моят приятел Кольо Бозаков а.к.а. Kole Kole,  ми се яви с дяволита усмивка и ми каза: „Имаш 12 часа, до утре сутрин, за да решиш дали искаш да се включиш в нещо незабравимо!“. Коле Коле е човек от моята порода, който успя да сбъдне мечтата си и да се превърне в истиски Робинзон – преподавател, който със зареяния си синкаво-зелен поглед е завел, вече не един човек, в рая на Индийския океан.

 

В петък вечер се озовах на Летище София, с билет в ръка, за да се включа в незабравима риболовна експедиция в Индийския океан. Аз – пишман рибар, а Коле – мощен водач, както и разноцветна група професионални ентусиасти, готови да попаднем заедно в безкрайните прегръдки на океанския екватор,  в един малък вариант на „Биг Брадър“ – десет дни на един катамаран, без суша, с непознати хора и в неизвестността на веремето в необятната шир.

Софийският студ ни изплю на софийското летище с чудовищно количество багаж. Десетки полети, между които и нашият, бяха забавени заради сняг в Истанбул. Изнервени, бъдещите брадъри, се струпахме на опашката и започнахме да доопаковаме такъми и чанти. Кисела работа. Не се знае, как ще изкараме десет дни като съквартиранти. Разбира се, експедицията ни остана последна, а агентът на турските авиолинии, с приятелска усмивка ни усложни пътешествието, но нейсе! Час по-късно летяхме към Рая!

Спирката в Истанбул мина като на сън. Сняг и студ, тичане по терминалите, нов полет, още седем часа полет, подути крака. Не ми се ставаше от седалката с отеклите ми крайници, когато между правите фигури на нетърпеливите пътници се промъкна топъл и влажен въздух с мирис на море....

Минути по-късно, облечен с дебели джинси и маратонки, се оказах на райския остров Махе, част от Сейшелския архипелаг. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че съм бил тук ..... като дете, с книгите на Джералд Даръл! Гигантският Еърбъс беше кацнал някак чужд, на малко, чисто летище, от едната старана на което, беше океанът, а от другата, джунглата продължаваше във високи красиви скали, които срамежливо се криеха в облаци от океанска влага.

Културният шок, от смяната на софийския сивоч с екваториалната пъстрота, успя да предизвика само огромно уоволствие и ми помогна да се смеся с местните жители, които вършеха всичко с огромните си красиви усмивки. Сейшелите са група острови в Индийския океан, близко до Екватора и сравнително близко до Африка и Мадагаскар, и не толкова далеч от Малдивите и Индия. Населението е предимно цветнокожо, с африкански корен, но и другите близки континенти имат своето присъствие. Езикът им е „креол“ и както те казаха, е смес между френски, английски и африкански, но аз като приличен англофон и лош франкофон, не можах да им хвана и дума. Това, което мога да кажа за езика на тези хора, е че той е низ от бълбукания, които завършват задължително с бурен смях. И няма как това да не е така, защото те живеят в Рая. И го знаят! И не искат много. И са щастливи!

Останалото, са десет дни, които трудно бих могъл да опиша, а най-добрия вариант, би бил човек да отиде и да го усети лично. Бих могъл да изпиша стотици страници, но едва ли бих успял да предам и част от удоволствието. Благодаря ти Господи, благодаря ти Коле!

Часове по-късно потеглихме от близка марина с гигантски катамаран, седем бледи зимни българи и трима сейшелци с естествен загар и огромни усмивки. Готвачът ни, автентичен раста ман, беше заредил лодката с плодове във всички цветове на дъгата.

Потънахме в тъмния океан, сипахме си ..... и вече бяхме едно семейство. Не разбрахме кога дойде следващия ден, който също премина в път, а целта ни беше остров Алфонс, защитена зона, в която живеят най-големите Giant Travelly, най-желаният въдичарски трофей.  Всички заловени GT,  се пускат задължително, което допълва удоволствието на риболовеца. Удоволствието е да се докоснеш до тези агресивни гиганти и да ги върнеш там, където е тяхното царство.

Лодката мърка с двата мотора, океанът е благосклонен, а изгрев, залез, луна, изгрев, сякаш се сливат. Готвачът дебне прелитащите фрегати и рибояди с влюбен поглед, бълбука с гърлен звук и ги кани да станат част от вечерята ни. С цяло ми природозащитно същество установих, че няма земна сила, която да ме накара да спра Дейвис да утрепе пилето, а и най-вероятно щях да си хапна от перфектните му манджи. От мястото, където бях, по никакъв начин не забелязах нищо нередно в това! Слава Богу, птицата все още се рее свободно там някъде. След по-малко от двадесет и четири часа наближихме най-отдалечения остров от Сейшелския архипелаг - остров Алфонс. Малък връх на коралов айсберг в средата на Индийския океан, оформящ райски палмов кът, заобиколен от коралова бариера.

Беше ден втори. Тъкмо бях изпил любимото си порядъчно количество кафе от собствената си контрабанда, когато от нищото  видях парата на хоризонта. В равното море явно имаше вълни.  Нямаше как да обясня на останалите за чувството на сърфиста, но не мога да кажа, че не усетих и пристигането в рибния „Джурасик парк“, вибрация, която беше мото на пътешествието.

Излишно е да споменатвам, че ние бледите зимни българи, вече бяхме изгоряли като младеж пред първо либе... Групата мумии обаче беше тежко въоръжена с най-модерните въдици. Не знам как, но мое псевдорибарско светешйество имаше честта да бъде оборудвано с най-модерните  оръжия за улов на гигантски трофеи. Час по-късно бях в Рая! Виждах оня остров, който като дете рисувах. Малка купчина пясък, обрасла с емблематични кокосови палми, от който ме деляха само най-красивите сини вълни...разбрах, че желанието ми да скоча е по-силно от страха от акули...

Няма как да опиша последвалите седем дена. Не бях на тази планета! И не, защото бях заподозрян, че съм отделил душата от тялото, а защото мястото, на което бях попаднал беше късче от Рая!

Да, все още има такива места, на които найлоновите боклуци не преоблаават. Да, онези смешни карикатури с палмов остров и Робинзон не са илюзия. Десет килограмова риба е малък към среден трофей. Има хора, които ловят гигантски риби на муха (поздрав към мухарите). Има кораб, от който могат да слязат поне три лодки за по сто хиляди евро. Има едни държави, които знаят с какъв природен ресурс разполагат и го пазят с всички усилия.

Без да определям по имена, бледата, изгоряла, бълграска бригада беше съставена от:

Самият Робинзон, младеж от ранните осемдесет години на миналия век, повел останалите със светнал поглед, между прорасла руса брада и колонизаторска шапка.  Уловил с гигантски мерак най-великте риби на пътешествието.

Професорът по улов на всякаква риба. Незаменим оракул и неуличим в лъжа, човекът който назовава рибата по име, преди да я е хванал.

Българският сейшелец, човекът с бирата и с най-шарените и големи риби. Винаги усмихнат, дори когато хиляди кефали го ръфат по краката. Човекът, с когото скачахме в тъмния океан.

Чичо К., който тихо, настойчиво и постоянно, кроеше такъми и ловеше същества от долна Юра.

Човекът с усет за сянка, с най-добро усещане за предпазване от слънце, ловецът на най-големите  „Же-тета“. Технолог на най-далечното и професионално хвърляне.

Профиесионалият счетоводител, който с още по-професионални техники „уби рибата“ и залови трофеите на пътешествието.

Тук някъде е и моето място, пишман рибар, с тен близък до този на Сейшелските колеги, деен участник във връщането на риби обратно в морето, понякога и със сърдечен масаж и дишане уста в уста. Действия, заради които бях произведен във веган-пацифист.

Сейшелският екипаж – капитанът, отличен професионалист, слаб, висок, обран, с плътен глас. Помощникът, гигант с плътни устни,постоянно избухващ в смях и раста-готвачът ни, който десет дни вълшебстваше сутрин, обед и вечер с прекрасни пиршества, умел до перфектност...

Десетте дни минаха като в приказка. Лодката леко се полюшваше под краката ни. Невероятните изгреви отстъпваха на знойното слънце, а залезите бяха дълги и красиви, сякаш слънцето не искаше да си ляга. Тюркоазени води, бели пясъци, кокосови палми – кадри от картички се редуваха с рифове, вълни. Трудно е да се опише с думи.

Раят на красотата е и животински рай, а поводът за пътешествието ни - рибният свят, е най-невероятният, наситен с живот. Гигантски хищници, спиращи дъха цветове, акули и дънни чудовища. Не беше случайно, че с групата нарекохме мястото – „Джурасик парк“ и съм сигурен, че подобни места вече са рядкост на изтормозената ни планета, а може би това е единственото такова.

Всички хванахме епични риби. Някои от нас – рибите на живота си и когато се понесохме на финалния преход, никой не знаеше дали му се иска приказката някога да свърши. Последният дар от океана, беше гигантската риба Ветроход, която за пореден път взриви адреналина на лодката. В битката на „старецът“ Коле Коле със звяра участвахме всички. Срещата с този невероятен, свръхзвуков рибен звяр остави незабравимо чувство в сърцето ми, убеден съм, и на останалите щастливци.

И както винаги, правилото че всяко нещо си има начало и край, нашата Сейшелска експедиция завърши там откъдето започна – остров Махе. Екипажът ни покани на прощално барбекю, на таен плаж. Няма думи, които да опишат автентичната красота на кораловия пясък, пълзящата към тюркоазената вода джунгла и невероятните птици и животни, които са навсякъде.

Едва часове по-късно, след тежка битка с багажа, отново бяхме на летището. Нямаше настроение. Никой не беше сигурен дали му се тръгва. Някаква повреда беше струпала гигантски опашки за трите единствени самолета. Влага и какафония. Сякаш правеха така, че да не съжаляваме, че си тръгваме.

Седнах до прозореца в самолета и гледайки малкото зелено летище с океан от едната страна и скалиста джунгла от другата, се замислих.

Дали си струваше?...Исках да сляза и да се върна вендага. Ще мога ли пак? ...Едва ли, но това пътешествие има своето място в сърцето ми! И ако някой иска да го почувства – това удоволствие няма цена...

Сейшелите са малък екваториален архипелаг в най-чистата и незасегната част от Индийския океан. Няколко големи острови и множество малки атоли. Английски и френски колонизатори са били тук през вековете, но местните жители са предимно цветнокожи хора с африкански произход. Това не са хора, които са богати на пари, далеч не, но са богати духом! Далеч по-богати от балканските ни братя. Богати, защото живеят в Рая и го ценят! Още чувам едни от първите думи на Ашир от екипажа: „Обожавам мястото където живея, пия от живота с голяма чаша и благодаря на Господ всеки ден, за честта да бъда тук!“

Не мога да не спомена и горчивият привкус, който получавам пишейки тези редове. Моята родина също е красива, или по-скоро беше..., а нашите аборигени не мислят като Ашир. Сякаш сме заети с мисията да „вземем“ каквото можем, а след нас и ... бунище! На остров Махе няма боклуци край пътя! Няма малки купчини отпадъци в деретета. Край пътя не се търкалят чашки и найлони, по плажовете няма фасове! Има красота и живот! А нашата реалност е тъжна. При последното ми пътуване в Гърция, на един от най-красивите им острови видях българската реалност, перефразирана по гръцки: Чашки, найлони и фасове летят от прозорците на колите и красят дървета и храсти. Водата замърсена до безобразие. Липса на отношение, липса на любов. Не мога да си обясня защо?

Прилагам малка част от снимките от експедицията, за да се опитам да придам и визия на този текст, който посвещавам на Николай Бозаков и неговото изключително смело начинание - „Kole Kole“! Отново ще кажа, че няма думи, с които това преживяване може да бъде описано и ако искате да станете свидетел, търсете Коле! Благодаря ти, Робинзоне!

Наздраве с бойния вик на екипажа: „ Коле колееееей“!