Четирима мъже в една лодка, без куче

Четирима мъже в една лодка, без куче

 

    Годината беше меко казано супер скапана и когато капитан Тотю Тотев обяви набор за деливъри на яхта от Франция до Гърция, скочих в кюпа с ръце и крака! Беше първи ноември, началото на средиземноморската есен и адреналинните ми рецептори надушиха предизвикателството. Детството ми мина в читалище Антон Страшимиров, с книгите на Рафаел Сабатини и Емилио Салгари и до днес съм отчасти пират, отчасти завоевател, а в много части- градски мореплавател и винаги съм мечтал за морски приключения, свят, острови, различни нрави, а в моето анропологично пътешествие на филантропически мизантроп, и до ден днешен обожавам да срещам нови хора и да търся истински човеци в различни земи. Плаването от далечния Лионски залив до близка Гърция завладя фантазията ми и мога да призная, че до края си караше сърцето ми да се катери по трахеята ми по един много детски, но и плашещ начин. Неизвестното кратко бъдеще ме притесняваше и плашеше, плашеше и близките ми, но по един мого интерсен начин гъделичкаше фантазията ми и ме тласкаше към приключение, което никога няма да забравя!

    1350 морски мили – 2500 км по вода, пет морета, десетки острови, вятър, вълни, изгреви и залези, морски обитатели и множество истински хора – това не мога да разкажа с две думи, така че започвам пътеписа по глави и както дойде! Пиша го, за да си спомням, а се надявам да успея да го споделя, защото несподеленото удоволствие не е удоволствие!

Глава първа

Екипажът, малко лутане, Барселона без Вики и Кристина, но с Тото, Пако и Вили

    Имах честта да бъда първият заявил желание да се включи с Тото в леко налудначавата доставка на платноходката Анда от Фарнция до Порто Лагос. Тото е човек, който познавам от далечната 1992ра година и когото смело мога да призная за един от морплаватеите, които усещат вълните и вятъра с душата си. Черноморският Джак Спароу, с гордия си дребен ръст и остри черти, но и благ поглед, желязно спокойствие, с ясна гражданска позиция и уникална житейска философия, определено беше и е човекът, с когото съм способен да скоча в стихията.

    Тук идвам аз, както обичам да се легитимирам – обикновен софийски дришльо, който смело се възползва от опит и научено, авантюрист и рисков играч. Кандитатирах се за юнга-практикант в екипажа на Анда и се ангажирах с логистиката и храната. Капитан по документи от десетина години, доста часове на собствена моторна лодка и плавал на ветроходи при няколко истински капитана, но и готов за преваряване през котела на врящо море. Така и стана.

 

    Докато чертаехме плана с капитана, предвид сериозността на задачата, решихме всеки един от нас да назове по един човек, с който да допълним екипажа. Така аз избрах дългогодишната си ахтополска тайфа – Пламен Атанасов – Пако, а Тото избра още един печен капитан – Вилиян Господинов – Вили!

    Вили, когото в последствие нарекох Сър Уилям, беше човекът, който със своя опит и приятен басов глас, донесе спокойствието на експедицията, спокойствие за капитана, че не е сам, а за нас – помощниците, че имаме още един, от когото да получим опит и знание. Човек с много опит, плавал в Индийския океан покрай сомалийските пирати, през Аденския залив, Суец и не на последно място – обичан хижар на хижа Малка Юрта – Рила.  За Бога! Вили!? КОГА УСПЯ?

    Пако е много ценен кадър. Това, за моя радост, установиха бързо и останалите от екипажа. Роден в Ахтопол на лодка, капитан и собственик на класическа черноморска, рибарска лодка с гордото име „Тайфун“, Пако е човекът, който в момента, в който трябва нещо, което няма откъде да се вземе – бърка в джоба и го вади! Там винаги има и орех за зор-заман, ако огладнееш неудържимо!

    След две отлагания, много лутане и драми, двамата с Тото успяхме да изпратим такелажа на лодката към градчето Кане ен Росиьон, откъдето трябваше да вземем новата лодка, а на 23ти Ноември да се съберем в специално настроение и да се натоварим на самолета към Барселона.

    Въобще не е случайно, че Барселона е град със специално значение за много хора, както и за многоцветните му и многонационални жители. Мога да изпиша хиляди страници за моите две пребивавания там. Със сигурност има милиони книги, филми и пътеписи за този цветен и невероятен град, но едно мога да кажа, не е много важно да отидеш до катедралата на Гауди, не е и супер важно да посетиш музея на .... и на ...., но преди да умреш, трябва да вдъхнеш от въздуха и спокойствието на един от най-космополитните градове на Европа. 

    След като в самолета срещнахме и други познати, тръгнали да разцепват в Барселона, цъфнахме там в късна вечер. Веднага се разбра, че започваме пътешествието на чуждите езици. Браселона е град, в който доста хора отбират английски, но с всяка следваща стъпка се налагаше да навлизаме в испанския. Въпреки това, и благодарение на Гугъл в телефоните си, успяхме да се озовем в приветливото Еър Би енд Би до Пласа де Еспаня, на едно от милионите еднакви, октагонални кръстовища с еднотипни, но различни сгради.

    Последваха четири дни, в които изчаквайки приготвянето на Анда в Кане, се насладихме на безметежната атмосфера на града. Трудно мога да опиша собственото си удоволствие от второто си пребиваване в Барселона, но със сигурност смятам, че нашите прословути градоначаници, общински съветници, политици и прочее, могат да си скъсат дипломите, да вземат един нискобюджетен полет дотам и да си попълнят знанията с малко опит.  Така можете да направите и вие. Всяка седмица има полети дотам, с цената на автобус до Сливен. Три дена и сте нови хора! Нямаш чувството, че ще те набият. Туристът е цар. С малко нюх заведенията са прекрасни, а цената – като в София или малко нагоре, но услугата - много по-сърдечна и качествена. За красотата няма смисъл да говорим. МОЧА няма. Има Кристобал Колон. Има море и безкраен плаж, по който хората играят волейбол, карат кънки или сърфират, или просто се разхождат и дишат чист въздух. Куките не гледат лошо и не джобят децата. Колите спират на пешеходна пътека. Има лифт от морето до хълма, а на хълма има крепост. Качихме се на хълма в дванадесет на обяд и не разбрахме кога се стъмни. Покарах кънки – петнадесет километра. Посрещна ни приятел и пихме бири на плажа.  Купихме си бут Хамон, качихме се на автобуса и след четири дни в Барселона, за два часа бяхме в Препинян – Франция. По пътя се качиха едни чичковци с бронирани жилетки да ни проверят. Бяха като от филм на Жан-Пол Белмондо и нямаха нито фуражки, нито шкембета. Пробиват те с поглед, но вежливо ти казват довиждане. Добре дошли във Франция!

Глава втора

Canet en Rossillion

    Препинян е един от онези френски градове, където е запазен онзи натурален френски провинциален дух. Озовахме се на една типична автогара, откъдето наехме автомобил за един ден, с който да дозаредим лодката. Сякаш бяхме единствените на улицата. Двадесет километра по-късно бяхме в Кане – градче, което сякаш е изградено около окромна марина и индустриална част за ремонт на лодки. Спряхме да хапнем в местна пекарна. Никой не говореше друго освен френски. Успяхме да поръчаме. Зад сградата имаше паркче с голямо езеро, а вътре семейство нутрии си плуваше необезпокоявано и се въодушеви от остатъците от кроасаните, които си купихме. Петнадесет минути по-късно паркирахме до НАШАТА лодка!  Толкова бяхме желали този момент, че подскачахахме около най-малката платноходка в залива като деца около кална локва! Не виждахме нищо друго. Тя беше токова чиста и красива!

Глава трета

Анда

    Ветроходната лодка, която щеше да ни бъде дом в следващите две седмици, е чисто нова 41 футова лодка Jeannеau Sun Odissey. Собственост е на SP sailing, които са двамата мои приятели: Степан Папазян и Тотю Тотев, които са хората с които за първи път плавах в друго море освен Черно, с които обиколих Егейско море и най-красивите острови на Сароническия залив. Някои от местата, които момчетата ми показаха, останаха завинаги в сърцето ми и се връщам там винаги с огромна любов!

    Час след като стъпихме на борда, бяхме пред огромния екран на мосю Паскал от Sail Atlantic и гледахме прогнози. За нас не беше тайна, че работата няма да е лесна, но сякаш вдъхнахме доверия на зрелия моряк Паскал, който ни погледна с искра в очите и каза: „Мисля, че вие можете...“ ....и заедно решихме, че на следващия ден се понасяме, пък ако ще и ..... Salut Mosieu Paskal!

 

Глава четвърта

Балеарско море

    В страшна истерия успях да обиколя магазините на Препинян за ветроходна екипировка преди да върна автомобила. Имах час на разположение да намеря гумени ботуши за Вили преди последния автобус до Кане. Благодарение на „префектния“ ми френски, ме разкарваха напред-назад до последно, и добре че верните ми кънки бяха в раницата, защото след като хвърлих ключовете от наетата кола в нещо като кофа и скочих в тръгващия автобус, се озовах в мрака на пет километра от лодката. С удоволствие обух търкалата и .....  карах кънки във Франция! На другия ден пак ги карах, до местния супер, където вече ме познаваха. И така на 29 ти Ноември, в 12:30 завършихме товаренето, заредихме гориво и от дъното на Лионския залив, се понесохме в Балеарско море.

    Духът беше в добро настроение. Напуснахме огромната марина на Кане и потеглихме на юг-югоизток, докато зад гърба ни се вееше леко странният вариант на българското знаме, закупен от гръцки остров и с демонично присъствие на огромен герб по средата, но нали се българчета...

    Прогнозата беше за силен - 25 възла вятър, от югозапад и се сбъдна с точност до минута. Денят беше кратък и с падането на нощта започна боя. Бяхме плавали около четири часа на пълни платна, когато вълните станаха огромни, вятърът силен и се наложи да рифоваме платната (намаляване на площта), както и да заплим двигателя, който е важен за поддържане на скоростта и посоката в такива условия. Стана интерсно. Чувството е особено, най-вече след като идваш от суша, топло и цивилизация и потъваш в гневяща се стихия. За първи път проклех френската бира, след като още докато я изпих ми се догади, а сега направо поиска да се връща откъдето е дошла. Между другото, това, което няма във Франция и Италия, е БИРА!!!

    Вълните започнаха да минават през лодката и да ни заливат. Облякохме щурмовите облекла и разпределихме вахтите – по двама и по два часа. Започна едно бясно скачане и клатене, преобличане на мокри дрехи. Когато не караш (вахтиш), лягаш долу в ъгъла, в който се изтъркалваш според наклона ( крена) на лодката. Единственият начин да не повърнеш е да спиш, което колкото и да е странно, се получава, защото клатенето е като в бебешка люлка. Може да звучи гадно, но смело мога да кажа, че малко ми липсва тази емоция и има едно особено извратено удоволствие. Всичко беше точно, докато някъде посреднощ, както стискам очи с тапи за уши, някой ме прегазава както спя в малката каюта под кърмата. Отварям очи и виждам Тото, който вече е разглобил леглото ми, отворил е капаците към кормилната уредба и трескаво ръчка нещо.  Излишно е да казвам, че като класически клаустрофобик, само като го видях  заврян в тази преизподня при три-метрови вълни, ми костваше гигантско усилие да не повърна. Изскочих навън и разбрах, че имаме проблем! Двата щурвала се въртяха свободно и безконтролно. Имахме проблем! Вили и Пако бяха на вахта и както автопилота държи курса, забелязват странното олекване на кормилата. Експериментът за изключване на автопилота, довежда до безконтролен поворот на лодката и само благодарение на хладнокръвието на сър Уилям и успеха му да активира наново и в точния момент автопилота ни връща в курса!

    Картината през моите очи изглежда леко уплашена, но успяхме да се мобилизираме. Тото през дупката в трюма, а Пламен отгоре, ремонтират и свят им се вие. Вили и аз примляскваме да не повърнем и даваме ценни указания, а Пако завива две резби на развитата гайка и удобно се обръща и повръща зад борда. Доста интересна картинка бяхме, но за първи път разбрахме колко точен екип се бяхме събрали. Успяха да вържат системата и възстановиха управлението на щурвалите. Капитанът от преизподнята и аз поехме вахтата и след истерията седяхме отгоре, вълните ни заливаха, а ние пресмятахме, че след като се е развило и разпаднало за осем часа, имаме поне два четири часа докато се развие пак. В този момент кормилата се завъртяха отново като вятърни мелници. Спогледахме се и оставихме автопилота да кара. Това сложи началото на всеобщото спокойствие. Сутринта по светло момчетата се завряха отново в трюма и ремонтираха системата, като отнякъде се появи липсващата и важна гайка с уплътнение, сякаш Господ я прати!

    Последва красота! Вятърът продължи да си духа. Вълните ни пръскаха и заливаха, лодката се мяташе, но удоволстивето беше извънземно. От поредната ми вахта ме събудиха виковете на Пако: „КИТОВЕЕЕ!“. Излетях от каютата и излизайки видях гърба на величествения морски дух, който пресече следата на лодката ни и се понесе по пътя си. Останах навън в първата сутрин в открито море до вечерта. Не ядохме и не пихме. Още свиквахме с ритъма на вълнението. Делфини летяха на нивото ни и ни гледаха с веселите си очички. Две риби луна шляпаха покрай нас сякаш бедстват. Пейзажът беше извънземен. Изминаха две денонощия, когато по време на нашата вахта с Тото, влязохме във ветровата сянка на о-в Сардиния. Беше мрачно, но красиво утро, а сенките на островите даваха едно спокойствие...

Глава пета

Сардиния

    Всъщност, Сардиния е доста огромен остров.  Пристигахме след няколко часа, тъй като трябваше да го заобиколим и да отидем в малка марина наречена порто Ротондо.  Плавахме и по време на изгрева, и почти до обяд, в нещо като архипелаг от стръмни грамади отляво и отдясно,  като имаше много красиви селища, разположени в отвесните основи над морето, гигантски имения над водата и изоставени затвори, и сгради като от старите филми на Фелини. Самотно Фери мереше разстоянието между големия остров и малък събрат. Пристигнахме по обед в закътана марина, почти пълна със зимуващи лодки и красиво, но призрачно пусто ново селище от модерни вили. Маринерото, разбира се, говореше само лош италиански, за разлика от какъвто и да било друг човешки език. Въпреки това ни настани на прекрасно място, където бяхме готови да посрещнем следващите 24 часа на ураганен югозападен вятър. След двата дена подивяло Балеарско море, скочихме на дървения кей и полегнахме на дървения декинг. Дъските плаваха, сякаш всичко продължаваше. Двадесет и четири часа бехме единствените на порто Ротондо.... и  шофьорът на автобуса, който беше в движение само за нас, за да ни натовари измежду избуялите бугенвилии и стерилната чистота и да ни закара до столицата Олбиа. Тихо и красиво. Дори малко прекалено тихо. Вилняхме на лодката. Готвихме и се смяхме. Все пак бяхме преборили Балеареца!

    Тръгнахме в неделя, с надеждата да напълним гориво, но се оказа, че единственото работещо място не става, освен ако не искаме да излезем с лодката на сушата. Понесохме се през Тиренско море към провлака Месина.

Глава шеста

Тиренско море, Месина, Валентино, Сицилия

    За втори път плавам през Тиренско море и за втори път ме изпраща последната огромна пирамидовидна скала на Сардиния. Това е едно от най-дълбоките морета на Средиземно море и ще го запомня с особения му лилаво-син цвят и тихите му пусти води. Вятърът спря напълно и плавахме ден и половина на двигател и в пълно спокойствие. Изпитах гигантско удоволствие да си разправяме истории и да посрещнем Никулден със Ахтополски паламудени консерви. Свети Николай беше благосклонен към скоромния ни екипаж. Луната следваше своя цикъл и намалявайки, изгряваше все по-късно.  Няма думи, с които да опиша звездното небе, когато си позволявахме за малко да загасим напълно навигационните светлини и да се насладим на вселената така както едва ли се вижда другаде освен в открито море. Но имаше и още една вселена! В морето! Милиони едри планктони присветваха в тъмната вода като истински морски съзвездия! Феномен, който беше с нас до края на пътешествието ни. Беше тъмна нощ и седяхме и тихо си говорехме докато двигателят мъркаше, когато получих подаръка на плаването си. Както си седях, нещо ме накара да отида в мрака на носа на лодката. Седнах и обкрачих мачтата на Генуата . Краката ми увиснаха над водата, която се плъзгаше под мен. Закрих светлините с ръце и в този миг дойдоха морските елфи, окъпани в зеленикави звезди комети, които се стрелкаха във всички посоки. Красотата беше толкова извънземна, че душата ми крещеше: Благодаря ти Господи!!!  Стадото делфини в светлината на планктона беше най-чудната приказка, която съм виждал! Изчезнаха както се появиха, но останаха завинаги с мен и приятелите ми!

    На втория ден отново ни подгони югозапада. Вълните станаха големи, но скоростта ни се увеличи и в края на втората нощ видяхме заревото на Палермо и влязохме във ветровата сянка на Сицилия и архилпелага от вулканични острови около нея. Отвсякъде присвяткваха фарове, указващи носове и плитчини. Отне ни почти целия светъл ден, докато към два следобед навлезохме в провлака Месина, който разделя Италия от Сицилия. На самият вход на провлака, между двата гигантски електрически стълба на двата носа, ни посрещна еднометровата вълна на течението на провлака, което се бореше срещу вълната, с която идвахме. Бяхме се прицелили в сицилианското градче Рипосто, в което смятахме да си починем и да сменим маслото на новия мотор, който вече беше на почти сто часа. Плавахме от пет дни! В моментът, в който дойде обхватът и интернет, разгледахме прогнозите и установихме, че имаме един единствен шанс да стигнем до Пелопонес в по-малко силно време и то е да тръгнем веднага! Успяхме да се свържем с оторизирана фирма на Янмар – марката на двигателя ни и два часа по-късно бяхме на док на бензиностанция, където се качи усмихнатия Валентино, побелял италианец с екипа си, и докато ни обясняваше как е вилнял на Слънчев бряг на италиански, ние с Тото кимахме с разбиране, благодарение на нашия перфектен Челентански. След час се промъкнахме между почти непрекъснатата нишка от фериботи между Сицилия и Италия и с падането на мрака се плъзнахме под пръстите на ботуша.

Глава седма

Ионийско море и Пелопонес

    Моята вахта свърши в 12 в полунощ, когато настъпвахме в началото на Йонийско море. Капитан Вили се сви с новото си щурмово яке зад щурвала. Едва час по-късно се събудих от това, че се бях изтъркалял в едната част на лодката, която смело пореше морето на сериозен крен. Плющеше ни отново сериозен югозапад, а старият морски вълк Сър Уилям беше натегнал рифованите платна и пореше с максималната за лодката скорост. Отдолу се чуваха тресчотките на уинчовете, които ме изкараха навън с гурелива мутра и въпрос: „Вили, нужда от помощ?“ „А не, всичко точно, лягай си“. Това момче, с неговите вахти от 00 до 02 ч. , невъзмутимо отнесе най-тежките атаки на ветровете -  чинно и невъзмутимо. Последва най-дивото и бързо плаване, когато малко преди да обърне фронта и да ни удари следващия – северозападен фронт, видяхме Пелопонес! Посрещнаха ни малки острови с тайни манастри и заприиждаха гигантски кораби напът към Италия.

    Пелопонес е най-южната част на континентална Гърция. Паралелът, на който се намира, дори се застъпва с Тунис. След като го заобиколихме, разбрах колко е огромен всъщност. С настъпването на нощта, подминахме най-югозападния пръст на полуострова, когато ни удари най-силния вятър за плаването ни и, разбира се,  по време на вахтата на Сър Уилям! Капитан Вили хладнокръвно заобиколи и втория пръст на полуострова, като регистрира пориви от почти 35 възела. Излишно е да казвам, че по това време, опитвайки се да спя в каютата се чувствах като в празна каца от сирене, която се търкаля по витошките морени. Когато дойде моят ред за вахтата на изгрева, краят на Пелопонес ни скри и заобикалаяйки най-югоизточния му край, по ръба на Критско море, навлязохме в Егейско море. Поскачахме два часа по насрещни вълни и заслужено акостирахме е най-красивото място от цялото ми плаване – Моненвася!

 

Глава осма

Матео, Моненвася - приказното селище от филма Шоколад

 

    Моненвася е малко градче в края на югоизточен Пелопопнес. Няколкостотин къщи разположени около централната улица, която завива и минавайки по дига от едри камъни, свързва селището с острова-скала, на който има антично селище на над хиляда години.

    Още докато скачахме по насрещните вълни, ровехме в телефоните за място, където направим заслужената си почивка и непрестанно и от всички препоръки излизаше Моненвася, но заедно с това се появяваше и едно малко нетипично за Гърция име – Матео, телефонен номер и множество звезди и препоръки.  Позвънихме на телефонния номер и се оказа, че се познаваме с Матео отдавна и той ни очаква на пристанището, където вече всичко е уредено. Обедното слънце грееше топло като в началото на Септември. Първото нещо, което видяхме от Моненвася, беше античното селище, полазило целия склон на скалата- остров до върха с крепостта. Гледката спираше дъха със своята красота.

    Матео ни чакаше на пристанището със своя скутер. Аурата на този забързан местен грък с италианско име, ни накара да се почувстваме у дома си. Не разбрахме кога се оказахме по плажни бермуди, а аз и Пако тумбихме с кеф в прохладната синева отвъд вълнолома. Водата беше 20 градуса, а времето -  перфектно, като за 130ти Август!

    Предвкусвах фантастичното изживяване, а и момчетата бяха толкова пресъхнали, че студен Митос или Алфа им се виждаха като оазис в жарка пустиня. Грабнах фотоапарата и се понесох.

    Първото, което забелязах, е чистотата. Подередени и чисти къщи, основно покрай главната улица, последвани от прекрасни магазинчета и таверни, площадче със задължителните белобради гърци на кафенце. Пред месаницата седеше висок и елегантен месар с чисто бяла престилка, който на въпросът ми: „Ду ю спийк инглиш?“, ми отговори със сладък гръцки акцент: „А литул“, след което се оказа, че говори перфектно, че е собственик, че произвежда всичко сам със семейството си. Работеше на два гигантски дръвника от маслиново дърво, а в хладилниците му имаше деликатеси, които в последствие готвих на борда и го споменавахме с възгласи.

 

    Всяко следващо място, в което влизах имаше своя образ. Леля Мария (мой набор!) с прекрасна сладкарница, която редеше грехове върху готварска хартия и ме черпеше топли изкушения. Зеленчукаря, който ми конфискува доматите, изчезна за кратко и ми набута плик с прекрасни сладки червени съкровища. Без думи. Преди Марс, има Моненвася, а героите от „Шоколад“ живеят там! С единствената уговорка, че кметът в сянка- Матео е там, а името му отваря врати!

    Разбира се, освен кмет в сянка, нашият хост има кръчма, брат с който я стопанисват, собствена маслинова гора, портокалова плантация и огромно сърце! Бяхме му гости в таверната. Ние и още две-три маси. От менюто имаше само това, което му бяха донесли рибарите. Другото го купи от колониала. Велико!

    Не разбрахме кога мина времето и ето, че вече беше утре, а в свободния ден, решихме да превземем крепостта. Моненвася е селище, построено от камъни, между гигантски стени и с няколко църкви. Красотата по никакъв начин не крие мъката и боевете, които са обагряли камъните в различни краски. Днес, в тези уникални къщи живеят хора, има малко, но красиви кръчми, а и тук пихме най-добрата бира за цялото си пътуване. Думите са малко, спомените много! Ще се върна там. Рано или късно!

Денят премина. Матео ни чакаше с прясна рибена чорба и тубите с райския си пресен зехтин от зелени маслини. Беше хубаво, но тъжно- след часове напускахме Рая. Докато се чудехме как ще завлечем всичкия армаган до лодката, Матео ни попита: Още нещо за пренасяне има ли? Огледахме се. Нямаше. Човекът беше закарал всичко с верното си „папаки“. Натовари „капитанчето“ ни и......остана завинаги наш приятел и същество, което ще споменаваме с добро!

 

Глава Девета

Идра, Атина, Скирос и Костас

 

    Моненвасия ни изпрати огряна от изгрева. Отново бяхме на пълен ход между циклоните. Бързахме да прецапаме следващите сто и петдесет мили, преди да ни удари най-неприятният вятър – насрещният!  Не помня как мина деня. За първи път подминах любимата си Идра, без да сляза и да се насладя на тесните улици без моторни средства, с магаретата с пералните и крещящите бугенвилии, сините врати, хилядите котки....

    Нощта дойде със заревото на Атина. За сетен път минавам оттам, но за първи път в нощта. Заревото на мегаполиса засенчваше звездите. Полунощ настъпи и .... разбира се... очаквания насрещен вятър, със своя харем от насечени вълни, атакува малката Анда, докато на вахта беше кой? Разбира се: Сър Вили! Целият екипаж се изреди да вахти и да се упражнява  как да избегнем трясъците от приводняванета на кила срещу вълните. Нищо работа. След всичко дотук, както каза Тото – добре дошли у дома!!!

    Подумкахме няколко часа и ето ни на Скирос. Северните споради. Акостирахме в амфитеатрално пристанище с огромна бензиностанция Шел. Тя беше единственото натрапчиво нещо в стерилната чистота, която поддържаше един единствен човек – Костас!

    Слаб, мургав и изпит, с огромна усмивка, цайси и докерска шапка. Изскочи от бутката оборудвана с принтер, климатик и стол. Връчи ни указания на български. Спечелихме го, когато показахме снимка на липсващия нов корабособственик – Стьопата! С физиономията на гръмовержеца Зевс, капитан Папазян се запомня завинаги. Останаваме приятели с Костас завинаги.  Най-чистата инфраструктура. Тоалетна с музика и стерилност до най-малкия детайл. Коста! Евхаристо полли!

 

Глава десета

Лимнос и Самотраки

 

    Трудно е да се опише, как след 1200 морски мили и на поне 500 км от дома се чувстваш вкъщи.  Духът беше приповдигнат от факта, че сме близо, но вече се чувстваше и носталгията по завършващото приключение. Плавахме без да бързаме към Самотраки, където ни чакаше Стьопата с останалата част от двучленната флотилия на „пиратите“ Тото и Степан. Последните сто мили планувахме да са един ден и да цъфнем на Самотраки в ранни зори. Аз поех моята вахта както обикновено в 22 часа. Очакваше ме Лимнос, а на мен се падна честта да го заобиколя докато се боря с безбройните риболовни кораби.

    Едва започнах да виждам детайли от светлините на острова, когато около мен зелени и червени светлини ме атакуваха от всички страни. Останалите хора от екипажа спяха, а аз не исках да ги събуждам и да се представя като истински капитан. Беше най-напрегнатата ми вахта. Нещо като междузвездни войни, но корабите майка бяха десетки, и цепеха всички посоки със скорост в пъти по-голяма от моята. Кръжах като бяло гълъбче, между гладни соколи. Горд съм да кажа, че само един път Тото се показа през рундука и сънливо ме попита: „Доце, к‘во стаа?“, докато аз търпеливо бях върнал газта и заобикалях тралът на безцеремонно преминаващия риболовен гигант със светлината дискотека.  Успях! Час и половина по-късно подминах западния фар на Лимнос и въведох правия курс към Самотраки. Останах със смесени чувства от тази армия от кораби с мрежи срещу намаляващите риби.....Оувърфишинг!

    Събудух Тото да поеме, а аз заспах спокойно, защото предвкусвах дванадесетия си изгрев. Когато щях да срещна Самотраки. Само мигнах и ето ме, чакам заревото, което плавно очертава заснежената грамада, сама и сякаш изригнала от нищото. Рулирах до пристанището. Тото стана, за да въдвори Анда зад вълнолома, където седеше самотната Атена.  Въртейки горди кръгчета с нашия красив бял лебед крещяхме бойния „хорн“ на капитаните, който ще спестя на широката публика, защото се очаква да бъде патентован!

    Бяхме вкъщи. Самотраки е остров, на който има много хора с български имена и той, както и Тасос, е бил за кратко българска територия по времната, когато световните сили са делили нашите земи. Неблагодарна, обветрена, но безкрайно красива земя, на границата между тропика и арктика. Земя на подивели кози и реещи се орли.

    Снегът белееше по върховете, а Тото ни поведе към края на света. Пътят по северната страна на Самотраки преминаваше през разливи и каменопади и завърши в нищото – Краят. Заваля. Настъпих умряла коза. Нямаше стрес. Има ги много. Странно място. Само Голямата мечка го нямаше да запее индианските молитви....

 

Епилог

 

    Не разбрах кога отпразнувахме. Вече плавахме и се гонехме с Атената по пътя към сушата. Исках вкъщи, но страдах за края на приключението. Двадесет дни във времето на дългите сенки. От страната на Колумб, през родината на Наполеон до страната с най-многото острови! Толкова много гледки, толкова много емоции. Бусът на Стьопата ме клатушкаше по пътя за родината. Все още плавах. Челото ми – залепнало на запотеното стъкло, а пред очите ми се нижеха погледите на милионите котки, изгревите, залезите, делфините, усмивките..... когато легнах в собственото си легло, продължих да плавам. Благодаря ви Тото, Стьопа, Вили, Пако! Благодаря ти Господи!